В ИЗТОЧНИТЕ РОДОПИ

автор: Желязко Желев


Градът е притиснат от върхове голи
и животът в него едва диша.
Със земята оскъдна всеки се бори - 
с пот на чело дълбоко въздиша.

Била е скъперница природата тука;
само късче от себе сидала
на тоз народ насилен от башибозука - 
завинаги забравен - жесток му е хала!

Южното слънце цял ден припича,
пясък със стрелка в очи уморени.
Войникът на плаца с тръбата отсича - 
за храна кани войници строени.

Момчилград малък, място южно - 
охраняват го два полка бойни. 
Кому таз войска е нужна,
че са сбрани толкова войни?

Видях аз тука жени с фереджета
как тютюн сеят  в земя каменлива. 
Усетих  тяхната съдба проклета.
И как полкът на поход отива.

От сутрин до вечер войници по взводно
знания трупат на плаца и в клас,
а спре ли водата, започва тревожно
жажда да пали всеки от нас.

Дните минават. Усеща се края.
Болни лекувах. В реката се прах.
До месец октомври трябва да трая.
В мене премина началния страх.

Веднъж да си взема билета в ръката
и влакът опушен да припищи;
Ще се сбогувам с иглите, халата - 
нека след мене гърми и трещи- 


из стихосбирката: СЪРДЕЧНИ ВЗРИВОВЕ